В Споделени можете да погледнете отзивите на лекувани.

Прочел съм много за това заболяване. Работил съм с десетки пациенти с различна по вид и тежест клинична картина на обсесивно-компулсивно разстройство и стотици със смесено тревожно разстройство с насложени натрапливости. Определено считам, че професионалните разбиране и подход са много важни в лечението на тази болест. Няма как и да бъде различно, но не считам, че само професионализмът тук е достатъчен. Да си професионалист в лечението например на едно инфекциозно заболяване, на една травма на крайник или пневмония е водещо – причината е външна за болния. Да лекуваш обаче обсесивно-компулсивно разстройство е да лекуваш страдаща душа, а тук причината идва отвътре. Тук душа лекува душа и затова човешката топлота и отношение са много важни.

Нужни са много знания и опит, както при горните заболявания на тялото, но само те не са достатъчни. Болната душа не те допуска до болката си само със знания и умения. Психотерапевтичните техники сами по себе си не лекуват, ако душата не приеме да извлече от тях поуки, нова опитност, така че да се отстрани всичко, което я наранява и я е наранило в миналото. Същото важи и за лекарствата. Те успокояват душата докато се приемат, но не лекуват конфликтите в нея, негативния начин на възприемане, болката. Знанията ще останат казани, прочетени, далечни ако останат в главата, докато душата е затворена. А душата на засегнатите от това заболяване е много силно затворена. Даже бих ползвал думата „заключена“. Те мислят и мислят, и мислят, и четат, но живеят със свити души, пълни със страхове, съмнения, колебания, неувереност, недоверие, негативизъм. За мен е много важно да погледнем човешки на това състояние и да разберем човека, не само болестта, защото лекуваме човека, който е болен, лекуваме душата.

Освен това, при ОКР не  говорим за травма от счупване на крак или бактериална или вирусна инфекция, които са с външни причинители. Патогенният причинител на ОКР не е външен, а вътрешен. Той е в характера, в личността и в историята на индивида. Така симптомът като видим болестен показател  е сигнал за  вътрешният личностов и характеров патогенен процес. В този смисъл считам за нужно да се вгледаме във вътрешните психични процеси на засегнатите и също за много важно да ги включим в лечебния процес, колкото и странно да звуча с това си трърдение за някого. За да си здрав е нужно първо да го поискаш и второ да направиш нужното. Тези две условия никой не може да ти даде. Нужно е сам да си ги дадеш и с това заболелият сам създава условията за лечението си и то става възможно. Едва тогава и помощта става възможна.

Темата има и друго измерения. Ние в западната медицинска практика сме фокусирани върху болестта и разбирането на симптомите й, върху това как да я диагностицираме и лекуваме със средства външни за човека. Лекарят лекува, той е активен, той дава лечение, а пациентът не е активна част от процеса. Лекарят дава, пациентът получава. Това е въпрос на подход, но мисля, че в случаи на ОКР и въобще на психичните разстройства е добре да погледнем на болестта и като на сигнал за нещо случващо се отвътре в самия човек, в душата му. Така двамата – лекуващ и лекуван сме активни страни в лечебния процес. А за това е нужно да се създаде здрава и топла човешка връзка базирана на доверие. Едва тогава може да се стигне до болката, историята, грешните възприятия, поведения, отношения, дефицити и всичко да се изчисти и преформатира. Това може да се случи само когато душа лекува душата.

Хората с ОКР в дълбочина са много добри хора, обикновено са като наранени малки деца – уплашени, невярващи, разочаровани, объркани, без надежда.  Да, болката ражда понякога и чудовища. Или просто може да роди болни поведения, отношения. Дълбоко вярвам в позитивния човешки ресурс на тези хора, защото го виждам всеки път когато стигнем до излекуване, не мога да спра да му се радвам  и да се възхищавам на трансформацията. Това усещане за мен е сигурно като за някой да се качи на Еверест или да разглежда чудния свят на рифовете на топлите морета. То е изживяване човешко, което механистичността и студените знания не могат да постигнат, защото нямат нужната човечност, а сама по себе си тя е духовна.

И може би това е духовността, онази заземената в нас самите духовност, за която толкова много говорим по различни начини, която толкова много търсим на различни места, но всъщност се страхуваме да си позволим. Ако се замислите колко много умели прегради поставяме между нас ще разберете колко сме далечни един от друг всъщност. Може би затова толкова много търсим трансцеденталната духовност – защото не си позволяваме човечната.