Мъгла се стеле над притихналото езеро


„Мъглата се стеле над притихналото езеро

есенни листа плават бавно, почти незабележимо, по бистрата повърхност

тучната ливада е запустяла –

бурени са превзели чувствените някога макове.

Тъгата по отминалите времена витае във въздуха,

ситна като росна капка жал е заседнала на миглите ми,

напираща да се разлее по бузите.

Сякаш беше вчера нашата приказка –

боси галехме облите камъни по дъното,

дишахме с пълни дробове слънчевия въздух,

а алените макове бяха единствените свидетели на любовта ни.

Сега сърцето го няма, остана в онези дни и нощи –

гърдите са празни, кожата е суха, дланите кървави,

а въздишките по безвъзвратно загубеното дращят гърлото.

Неизреченото още виси над главата ми,

прокрадва се тайно, зад гърба, за да забие нож в раната.

Вината изгаря стомаха,

като топка жар обхожда тялото –

търсеща слабо място, където да атакува.

Болката е непоносимо жестока,

всяка клетка желае покой,

всеки нерв пулсира,

всеки капиляр е пред пръсване –

и тогава… сещам познато чувство,

сетивата избухват, преклонили се пред пламъка на погледа ти,

намерил си пътя обратно

към притихналото езеро и алените макове – отдавна увехнали.

Протягаш ръка, за да върнеш обратно сърцето ми,

да превържеш раната и потушиш болката,

да стопиш лавата на вината и върнеш живота в тялото.

Капката жал най-после намира пътя измежду миглите и се търкулва по горещата буза,

тежката въздишка срутва желязната преграда на егото и разлива сладко облекчение по тялото – две тела

се сливат в животворна прегръдна на прошката.“

Нямам думи да благодаря на автора. Засега е анонимен. Ще се надявам някой ден да издаде творчеството си с гордо вдигната глава и споделя красотата на чувствата си смело. Тогава ще е истински свободен.

313 Преглеждания

СТАТИИ



СПОДЕЛЕНИ