Децата в норма си играят, скачат, тичат, радостни са или плачат, нещо искат или не искат, емоционални са, заинтересувани са от случващото се, но винаги са открити, директни, отворени, питащи, пробващи.

Родителите в норма наблюдават внимателно детето, грижат се за него, като отразяват коректно, неагресивно, обясняващо и като цяло подкрепящо неговите начинания, защото знаят, че детето учи от тях за живота и каквито са те, такова ще израсне и то. То учи първо копирайки безкритично техните поведения и отношения, тоест чрез примера и второ чрез неговия собствен преживелищен опит. То играе, а играта е неговото много сериозно и важно преживелищен тип училище. Ако е подкрепено и стимулирано към позитивен резултат то ще изгради конструктивен опит и ще разгърне добро самочувствие. Доброто самочувствие е основа на здравата личност вървяща уверено и затова спокойно през живота.

И всичко изброено горе е добрия, може би почти идеален вариант, който обаче в живота е невъзможен, защото ние също не сме имали идеалните родители, нито пък сме в идеалните житейски условия да сме позитивни, конструктивни, внимателни, загрижени, топли и разбиращи, сензитивни за онова, което става с детето, подкрепящи и най-вече неагресивни.

Децата с ОКР са по някакъв начин наранени деца – конфронтирани, уплашени, несрещнали здрави отношения и поведения и затова неуверени, съмняващи се и с чувство за застрашеност. Конфронтацията е свързана с агресивността в живота ни, а за нея има много да учим, защото понятието агресивност в обществото ни е определение за лошо поведение. Всъщност много реално агресивни към децата ни поведения не отчитаме като такива, като изисквания, очаквания, възпитание с шамари или крещяне, постоянни забележки и твърде честата употреба на думи като „не“ и „трябва“ и други, с които навлизаме в личното им пространство. Често наричаме набор от странни и определено агресивни поведения с важната дума „възпитание“, а не си даваме сметка, че думата подходяща за тях всъщност е „дресура“. Също така не правим разлика и между здрава и нездрава агресивност, като не познаваме истински здравата конструктивна агресивност, а ползваме нездравата в контекста, че възпитаваме, тренираме, обучаваме и други. В материалите в това пространство ще срещнете много интересни разбирания, по-различни от общоприетите в обществото ни, но даващи ви възможност да разбирате механизмите за травмиране на децата, а оттам да разбирате и техните болни поведения и симптоми.

Също така ние възрастните имаме и наши предизвикателства, проблеми, работа, взаимоотношения и те не са като при децата на игра, а са съвсем на сериозно. Даже обикновено ги приемаме прекалено на сериозно и като да се борим с живота страдайки, ставаме неспокойни, нервни, агресивни или тъжни или тревожни, че няма да се справим. Как да сме нормални с децата си, когато ние не живеем спокойно и нормално. Колкото „по-изкривено“ ние живеем, толкова по-голям е шанса да прехвърлим тези изкривявания на децата си. И го правим като бидейки прекалено сериозни размахваме пръста, ядосани посягаме на децата си или крещим, тревожни сме неуверени и неспокойни, а децата усещат всичко и как едно дете да е спокойно, като родителя от който очаква сигурност не е такъв. Всъщност вгледани в своите проблеми, ние спираме да сме внимателни с децата си и да ги наблюдаваме. Така ние сме основната причина за случващото се с тях.

Защо пиша всичко това? Считам, че ако искаме да помогнем на засегнатите от ОКР първо е нужно да променим отношенията и поведенията към тях, да разберем какво се е случвало с тях и да не го повтаряме. А ако всичко това бъде осмислено и трансформирано още при поява на първите симптоми, тогава може да си спестим много големи главоболия създавани от болестта не само на болния, но и на цялото семейство.

Какви може да са ранните симптоми при дете с подобен проблем? Най-общо, то просто може да е неспокойно, като усмивката и присъщата за възрастта му жизненост, отвореност се заместят с прояви на нервност, избухливост, плачливост, затваряне или манипулативни поведения. Изчезнат ли усмивката и жизнеността и позитивността бъдете внимателни. И това може да са много общи симптоми, че нещо става с детето, но обикновено те кореспондират със специфичните за заболяването симптоми, което е възможно да се развие по-късно.

Симптомите на обсесивност може да започнат рано. При момчета може да започнат около 6-7 годишна възраст с по-често миене на ръце например или многократно обръщане на възглавницата или пипане на нещо – дреха, дръжка, предмет или повтаряне на думи. Честото правене нещо в кореспонденция на ненужността на тази честота сочат за компулсивни поведения. Чувал съм много разкази и конкретните поведения може да са всякакви и към всичко, но ненужната повтаряемост сочат че у детето има чувство за несигурност. При момичетата започват по-късно, обикновено преди или в пубертета, а и като цяло при тях по-рядко се наблюдава това заболяване. Много общо казано, появят ли се странности у детето ви му обърнете внимание. Шансът да бъдат прикривани съществува, а умението за това с възрастта се разраства. За съжаление често в семейство, където се развива у дете болестта, семейната среда е с доста нездрави отношения и поведения и няма сензитивност към подобни отклонения у детето, защото я няма и у родителите към тях самите.

За родители, които умеят да наблюдават децата си ще напиша, че не е нужно да поставяте диагноза, а да обърнете повече внимание на детето си, да се заиграете с него, като доближавайки по този начин да го питате или оставите да ви разкаже за онова, което го притеснява, което го гара да се чувства неспокойно, но най-важно – когато то стане готово за това. Имайте предвид, че когато човек се тревожи, една от реакциите е да се затвори и да не споделя. А малкият човек е човек с характер на тази възраст. След 6-7годишна възраст той е оформен и определя специфчни поведения, предразполагащи към болеста. Особеното и много важно да се знае за хора, които развиват това заболяване е, че се опитват да прикрият страховете си и търсят начин сами да се справят с него.

Не забравяйте, че в началото можете да помогнете с адекватните си поведения и отношения  на детето си много по-лесно, отколкото в по-късна възраст. Може да потърсите консултация със специалист по въпроса, но помнете, че вашата родителска топлина, заинтересованост, подкрепа чрез едно стабилно и сигурно присъствие са незаменими. Ние терапевтите по-късно правим същото. Просто поемаме вашата роля, за да я изиграем с вече болния човек по един здрав начин. Ако описаните симптоми не изчезнат до няколко месеца потърсете специалист, който да ви помогне. Не отлагайте! С напредване на възрастта изкривяванията се увеличават, странностите се разширяват и обема терапевтична работа нужен за преодоляване на болестта става в пъти по-голям.