Преходът към оздравяване на личността


През 2013г. започна моята по-сериозна битка с тревожността и натрапливостите, като поставената ми диагноза беше обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР). Към днешна дата (2021г.) аз все още се лекувам, като приемам предписани антидепресанти и ходя на телесна психотерапия. Минал съм през различни състояния и етапи на болестта, и ако в началото чувствах отчаяние и безсилие, то в момента смятам, че този период по-скоро ми даде възможност за себеопознаване и осмисляне на истински стойностните неща в заобикалящата ни действителност. Вече все повече вярвам, че контрола е в моите ръце и от мен зависи дали ще бъда смятам за болен или ще се възстановя напълно.

Всъщност така търсеният резултат от едно терапевтично лечение на проблем с натрапливост според мен няма как да бъде постигнат без оздравяване на самата личност. За мен една независима и самостоятелна личност в обществото бива изградена от различни, но свързани по между си звена, компоненти. Тя трябва да има позиция, определена спрямо развити познания и възможности, трябва да притежава оправдана самоувереност, която е основният поддържащ и стимулиращ надграждане фактор, и да познава, зачита и цени своите емоции и чувства. Самоувереността или самата вяра в себе си изхожда от личностния ресурс и капацитет и служи за утвърждаване на позицията, а духовната, емоционална идентичност балансира самата личност. Всички те трябва да работят едновременно и в синхрон, за да се допълват, задвижват и саморегулират. Това е един много естествен, вродено ,,посят” процес, който се развива в самите нас до момент, когато ние самите започваме осъзнато да го доразвиваме и ползваме.

Такъв е погледът ми в момента, но в самото начало на терапията моята личност беше почти буквално смазана под тежестта на обсесиите и ритуалите властващи в ежедневието ми. Влиянието им беше такова, че аз робувах на постоянни тревожности и напрежения, а дори и хората в близкото ми обкръжение. Позицията ми беше крайно пасивна, разчитах на помощ отвън мен самия, защото ,,вътре” не намирах за какво да се захвана, а и не бях сигурен въобще искам ли да се оправя. По този начин ,,вродения” процес, за който обясних беше безкомпромисно прекъснат, а за развито самочувствие и вяра в себе си и дума не можеше да става. Емоциите, които би трябвало да използвам като баланс между вътрешния ми свят и околния, на практика ме хвърляха от едно състояние в друго, ту с изблици на гняв и ярост, ту рухвайки в тревога и сълзи. Ритуалите ми бяха всякакви и навсякъде. Като се почне от подреждане и чистене на важни за мен предмети, миене на ръце и не само, къпане с часове, минаване по неестествен начин през врати и покрай ,,притеснителни” обекти, премисляне на събития назад във времето, складирайки информация в главата си, която после да изговоря с близките до мен хора, за да се успокоя, та няма завършване, защото сигурно пропускам още и още. Като цяло обаче мога да обобщя, че тематиката се въртеше около чистота, изрядност, подреденост. Но в една ненормална степен гонеща някакъв измислен перфекционизъм.

Много характерно за тези ми състояния бе наличието на напрежение, което усещах почти физически с тялото си. И така например търках ръце под чешмата докато ,,отмия” това напрежение, само че обърнех ли се по ,,грешен” или ,,неправилен”  начин, то като магнит отново се ,,лепваше” по пръстите ми и миенето започваше отначало. Всъщност при извършването на всеки ритуал, независимо от спецификата, аз се водих  от желание за успокоение. Нещо, което по-късно в терапията определихме като необходимо чувство за сигурност. То, като че ли липсва на всеки с подобен проблем и затова се заформят напрежения (обсесии), които страдащия се опитва да разсее и прогони чрез нездрави действия (ритуали).

Трябва да отбележа, че наченки на подобен тип поведения си откривам още в най-ранно детство, като преди гимназията бях стигнал до необходимост от посещение на детска психиатрия с придружител. После нещата доста се закрепиха и изкарах един много силен период на ремисия. Когато обаче бях приет студент, обсесивността някак си постепенно, но категорично се завърна и се наложи да прекъсна. Последва приемане в психиатрия на три пъти, като първият престой беше за около два месеца. Бяха ми предписани и започнах да приемам медикаменти, като количеството им в един момент стана значително. Да, донякъде помогнаха за овладяване на положението, но като цяло симптомите вместо преодолени бяха по-скоро подтиснати, а напреженията генерирани от тях все още налице. Определено може да се каже, че по това време бях изгубен и се лутах между реалността и лудостта.

И така аз бях може би на самото дъно, почти безпомощен и ,,потъващ”, явно имах нужда някой да повярва в мен.. Някой да повярва толкова силно, искрено и категорично в мен, показвайки ми, че да вярваш не е толкова трудно и страшно. С това започна и моята терапия. Пиша го така, защото от сегашната ми гледна точка пътят към моето здраве, минаващ през оздравяването на личността ми, макар и не праволинеен винаги е бил в посоката:

Вяра –  Усилия  – Увереност и Вдъхновение

Под усилия имам предвид възможните такива към съответния етап от лечението ми. Едно от нещата, които научих, е че те не бива да преминават в насилие, защото така само се предизвиква вътрешен конфликт нарушаващ естествения баланс на личността.

В терапията, получих и различни така наречени,,инструменти”, с които да се уча да си служа. Инструменти като ,,проверка на реалността”, ,,оспорване на обсесии” и терапевтично дишане. Те представляват методи на поведение и мислене, контриращи обсесивните сигнали и прилагайки се упорито и осъзнато, в течение на времето започват да се разгръщат в почти автоматични, инстинктивни реакции. С помощта на похвати като опипване на предмети и водене за ръка със затворени очи аз проверявах реалността наоколо, но и нещо повече – постепенно се учих да си вярвам на сетивата, в последствие и на инстинктите си. Чрез оспорване на обсесиите същевременно изграждах критично мислене, което е от изключителна важност за оздравителния процес. По този начин аз се противопоставях съзнателно на поривите за ритуали и маниакални действия. Или иначе казано – научих се когато  минавам покрай обект, предизвикващ силно обсесивно напрежение у мен, почти веднага да оспорвам чувството, т.е. дали е основателно, дали реално съм се допрял до предмета, дали ме е замърсил и въобще това застрашавали ме по някакъв начин. След това се опитвам да си отговоря възможно най-обективно и спрямо реалността и, ако сигнала е фалшив, остава да приложа вече упражняваната и изградена вяра, за да се доверя на преценката си.

Всичко това е един скрит, вътрешен, последователен процес и ако той бъде следван и направляван от време на време с усет и сетивност, въпреки че възникващото напрежение покрай обсесиите може да е непосилно отначало, след достатъчно опити и постоянство във времето, конкретните обсесии отслабват, а ритуалите започват да стават ненужни. А дойде ли осъзнаването, че този процес всъщност може да бъде приложен по сходен начин при различните типове обсесии и използван в основата на един здрав, градивен модел на поведение, това дава перспектива за още по-голям прогрес!

Именно опитите са ключовият фактор осигуряващ постепенен оздравителен ефект от вече споменатите методи. Тук е момента да споделя и едни запаметени от мен думи на докторка, която направи много за мен и на която винаги ще съм признателен. Тя ми беше казала така:

                    ,,Не спирай да опитваш!”

Периодично те ми бяха припомняни през терапевтичния процес и от моят доктор, като с времето възприемах техния ценен смисъл все повече и повече, подобно на ефект от закодирана в съзнанието ми мантра. И така опит след опит, понякога стъпка назад, но после пак опит, постепенно аз се учех да полагам конструктивни усилия (втората част от споменатата по-горе линия), постепенно и да правя крачки в посока моето оздравяване.

Вече може да се каже, че познавам повече както заболяването, така и самия себе си. На база опита от телесната психотерапия, знам че когато съм напрегнат, почти винаги ,,влизам в главата” и започвам да мисля, а това е грешка. Обикновено тогава мисленето е непродуктивно и общо взето резултата е обсесивен. Забелязал съм и обратния ефект, когато съм физически активен и изразходвам енергия се чувствам по-свеж и дори целеустремен. Неслучайно казват, че движението е здраве.

Наученото, приложено многократно и вече някак си ,,попило” на подсъзнателно ниво във времето, значително намали необходимостта от миене на ръцете, защото повечето обсесивни сигнали вече ги считам за неоснователни. Вече нямам необходимост да споделям купища излишна, насъбрана информация с близките, просто защото тя не се и насъбира в главата ми, тъй като почти механично я оспорвам. Така се научих и в много от ситуациите да съм си самодостатъчен и респективно по-самостоятелен. Премислянето значително намаля и ако преди така ми започваше почти всеки ден, сега се проявява при по-натоварена обстановка, а самото къпане не ми отнема повече от 15 минути.

Това което осъзнах в течение на терапията, бе, че смисъла още от самото начало е бил не някой да ме излекува, т.е.да заздрави и изгради личността ми вместо мен, а аз самият да добия увереност, желание и готовност, така че сам да го осъществя. Да, аз все още имам обсесии и ритуали, но са все по-рядко проявими и когато се случи да блокирам, знам, че има какво да направя, за да ,,изляза” от главата. Все още се стремя да съм по-постоянен и с инструмента ,,дишане”, там срещам трудности. Това е малко парадоксално, нали? Защото какво по естествено от това да дишаш! Но опитвам и дерзая, защото харесвам дори самата идея на терапевтичното дишане, а именно чрез него човек просто да се отпуска и да ,,чисти” насъбрани напрежения на телесно и духовно ниво. Тук нещата вече не опират толкова до усилия, а по-скоро до усет. Усет за баланс и хармония, усет за самия себе си, усет и желание за живот!

Вяра –  Усилия  – Увереност и Вдъхновение 🙂

(Авторът на материала е мой пациент и се съгласи да сподели своята гледна точка за заболяването, при условие да остане анонимен. Благодаря за споделеното!) Д-р Вл. Пожарашки

415 Преглеждания

СТАТИИ



СПОДЕЛЕНИ