„Здравейте,

Бих желала да споделя с вас моята история с ОКР. Ще я споделя, не защото толкова много обичам да говоря за това, а защото държа всички да знаят, че човек с ОКР може да живее живот, изпълнен с истинска радост, без тревожности, без всички компулсии и тикове и неща, които той/тя си е измислил да прави, за да се случи това или за да не се случи онова. Този живот може да се живее без да се наливаме с хапчета.

Моята история започна когато бях малка, може би съм била на около 6 години, когато започнах да правя различни движения, например да си прехапвам езика или да си притискам пръстите един в друг. Тогава не знаех защо го правя, но след години осъзнах, че съм го правила, когато се притесня за нещо и за да предотвратя случването на трагедия аз си прехапвах езика и си мислех, че щом съм си причинила болката вече, то трагедията няма да се случи. Тогава родителите ми започнаха да ме водят по различни детски психолози и лекари. Правиха ми всякакви изследвания на главата и казаха, че не е нещо опасно – нямам шизофрения или по-опасно заболяване и ще го израсна.

Уви, постепенно това поведение ставаше все по-зле и по-зле. Не исках нито да тревожа родителите си, нито хората около мен да ме мислят за луда, затова не казвах нищо на никого. Дори, когато те ме виждаха, че правя разни странни за тях действия и ме питаха какво ми има, дали съм добре. Осъзнах, че ми е нужна помощ едва, когато бях 8-ми клас в гимназията, когато трябваше да уча за контролни и класни. Аз знаех, че трябваше да уча, но нещо отвътре ме караше да правя „моите си работи“ (аз така ги наричах). Един ден, осъзнах, че вече за 3 – 4ти път от сутринта 40 минути гледам в една точка и мигам и си въртя очите. Тогава може би разбрах, че аз имам нужда от помощ. Казах на майка ми и тя започна да звъни на различни лекари, психолози, психиатрии. Тогава откриха, че имам ОКР и ми предписаха антидепресанти. Не съм сигурна, но мисля, че пиех хапчетата на максималната доза + още едно хапче, което беше много силно. Казаха ми, че ще пия хапчетата цял живот, защото ОКР е нелечимо. Не е опасно за живота, но по-добре да си пия хапчетата и да си живея. Пиех си хапчетата, както ми бяха казали лекарите и се примирих, че ще ги пия до живот, което означаваше кръвни изследвания на черния дроб минимум веднъж годишно, защото хапчетата не са безвредни.

Заминах да уча в бакалавър в чужбина, но за съжаление имах препятствия там и аз отново започнах да имам обсесивни мисли, когато нещата ескалираха на 2-рата година там и започнах да си мисля как да се самоубия, защото няма нужда да хабя въздуха на „нормалните хора“ с „уроди“ като мен. Тогава за щастие не се самоубих (както вече сте разбрали), но нашите ме прибраха в България. Майка ми намери доктор, който е и лекар и психотерапевт, който се занимава само с ОКР и според колегите му бил един от най-добрите в тази област. По нейна молба аз започнах да ходя при него. Честно казано в началото не вярвах, че само с говорене ще се оправя – как така без да пия хапчета просто ще ми мине? Глупости, на мен са ми казали, че ще пия хапчета цял живот и сега някакъв лекар ми казва, че мога да живея с ОКР и да нямам компулсии дори и без хапчета.

Толкова съм щастлива, че мама ме накара да отида при него. Този лекар е Д-р Пожарашки, на когото с чисто сърце мога да кажа, че дължа спокойствието в живота си без хапчета сега. Започнах да ходя при него и всеки път правихме различни упражнения и дишания. Започнах да чувствам различни емоции – тъга, радост, които до тогава явно хапчетата са потискали. Имаше часове при доктора, през които аз ревях, защото дишането отключваше различни спомени и емоции, други часове аз се смеех. И преди съм ревала и съм се смяла, но тогава някак беше различно – истинско. С всяко изминало посещение имах чувството, че откривам нови емоции, нов свят, нови поведения. Започнах да се държа по различен начин и с хората около мен. Започнах да се смея повече и да се усмихвам повече, да съм по-забавна, а когато не ми беше ден и ми беше мъчно, не ме беше страх да плача. Всичко това вече правех без хапчетата.

Ходих на терапия при Д-р Пожарашки около две години и половина или три. Упражненията, които правихме, както и дишането през цялото време ми бяха много интересни, въпреки че в началото на терапията аз не вярвах на този вид лечение. Доктора ме научи, че ОКР не е просто болест и хората с ОКР не сме луди, а напротив ОКР е симптом, който показва че нещо в живота ни куца и когато сме наясно с това, можем да намерим проблема и да го решим и „хоп“ – ОКР изчезва. Аз лично исках да продължа да ходя на терапия при доктора, обичах да ходя там, харесваше ми, беше ми интересно и забавно, но Д-р Пожарашки ми каза, че нямам нужда от него повече. Естествено, ние с ОКР сме малко като бебетата и искаме да има някой до нас, но тогава осъзнах, че вече съм на 25 години и може би вече е време, не че трябва, но е време да порасна и да се оправям сама в живота, както баща ми винаги ми е казвал.

След като приключих терапията ми се е случвало да се притесня за нещо и да започна с компулсиите, защото както доктора ми е казал, това поведение съм го имала повече от 10 години, то не може да изчезне за 2. Затова аз не се поддавах на старото поведение, а започвах да използвам техниките, на които доктора ме научи – дишане, упражнения и започнах да изграждам ново поведение – полезно за мен.

Години след терапията мога да кажа, че вече около 5 години аз не съм пипвала хапчетата, които „цял живот“ трябваше да пия и се чувствам прекрасно. А когато се притесня за нещо, аз нямам обсесивни мисли или компулсии вече, просто намирам проблема, решавам го и отново съм спокойна. ОКР не е нещо, от което да се срамуваме или да се притесняваме, а и се оказа лечимо.

Тук, държа да благодаря на доктора, който ме научи да живея, да чувствам, да откривам красивите неща около мен и да открия своето вътрешно Аз, което се оказа позитивна личност. Благодаря за всичко това д-р Пожарашки!“

Коментар по публикацията:

Публикуваният материал е автентичен и без корекции. Авторът пожела да остане анонимен. Благодаря за споделеното! За някого то ще е надежда.

Бих искал само да направя мой коментар относно лекарствата. По време на психотерапия са необходими и я съпровождат почти до края й. Незаменимо лечебно средство са особено в кризи и отхвърлянето им като такова е грешка, както е грешно според мен и твърдението, че при това заболяване е нужно да се пият през целия живот. Нужен е балансиран подход, прецизиран според индивидуалната ситуация на засегнатите.

Д-р Вл. Пожарашки